"Най-важните неща се изричат винаги най-трудно… Най-важните неща се намират съвсем близо до истинската ти същност, която не обичаш да показваш на другите.. Струва ми се, че най-лошото e когато тайната остава заключена в тебе, не поради липса на разказвач, а поради липса на слушател, който да те разбере"-Стивън Кинг

 

---

   Беше една вечер, обикновена. Вечерята ми беше овкусявана както винаги от поредните новини по Нова. Инстиктивно процедурата си вървеше от порция храна и порция новина докато в един момент след порцията новина храната някак си ми заседна и мислите ми трескаво зажужаха като разтревожен пчелин!     Ще каже някой – нищо особено, пак призив да помогнем на инвалид в беда. Да, не са един и два, и понякога сме помагали, и в много случаи съм пропускал. Но кое ме извади от равнодушие. Сега си спомням, че момичето беше парализирано и много трудно можеше да осъществи някакви движения но в лицето й се долавяше усмивка поставена там с неистово усилие. Усещах как тя държеше да покаже усмивката на преден план и засенчи онова лошото да си остане невидимо ако може за другите, да си остане с него насаме, да премълчим ако може! Тя се опитваше да скрие болки и неволи от нас, като не да подчертаваше а гледаше да омаловажи тегобата си сякаш това да си движиш само главата не е кой знае каква беда!                 Но дори и тези усилия, дори и усмивката – маска, която за нея беше една победа над себе си, щях да ги помня три дена и  да ги забравя навярно. Ако това беше всичко. Ако не бяха думите й! Думите й, които ме разтърсиха-поне мен! Думите, които чух от нея! О, думите й бяха: „ боли ме от тежката ми съдба, да, но пък си казвам, по-добре на мен от колкото на някой друг да се е случило!!!” ...........Това запомних.Това съм запечатал в съзнанието си и в паметта си.    Забелязал съм, и аз, пък и други хора, понякога, че не ни е чужд израза „Защо на мен, Господи!” да произнасяме. Защо на мен - с недоизказаното даже – а не на друг! Та даже, малко ми се струва и обидено, и сърдито звучащ е! Дори не като молба а като упрек звучи! Произнасяме го ние, здравите, читавите, целеустремените. И нищо лошо в това, човешко е и да се оплакваме но кой по-има право ние или тя? За жалост, когато на нас ни се случи живота да ни върне крачка,две назад, понеже сме свикнали все напред да вървим, бързаме някак си твърде непринудено и лесно, без да се замисляме с лекота и без свян да вадим тия силни думи и занимаваме Господ! А тя, която има толкова причини да ги каже, тежкоболна е малко да се каже ,не само, че ги премълча а напротив, каза:.. нека на мен вместо на друг да се случи..! Не звучи ли това като саможертва за другите!? На мен ми звучи!                    Това няма как да го забравя.       Не ми се ще да разказвам как не успях да се свържа с централата на Нова, колко пъти звънях и къде ли не питах и как никой не вдигна на редакционните телефони, може би за около две седмици звънене! Че още малко и ще взема да се оневиня.И изтрия срама от неуспеха ми за контакт.     Но ми се ще да напиша как през един от тия въпросни дни на издирване, пак си мислех за момичето и минавайки покрай един тото пункт ,реших да пусна фиш, като си мислех каква част от печалбата ще дам на нея и веднага реших, че ще е цялата /като знам колко се пада лесно, щедро реших да е дам цялата/. Та пуснах фиша и излизайки от тотото, сгънах го прилежно и си казах „АКО ИМА КЪСМЕТ” после се замислих какво съм казал!!!.....Та тя е неподвижна изцяло а аз си ходя и си свиркам ...пък за нея казах - ако има късмет...че то ако има късмет ще стане най-много, ама най- много като мен!!!!! Та не сме ли тогава всички късметлии и всеки с по един джакпот в тоя живот! Но или не го казваме, или не го осъзнаваме толкова често колкото трябва, или поне не го показваме, а най-малко го забравяме как с късмета си ходи ме! А за нея ще кажем, че е изкарала голям късмет! Ще ръкопляскаме, ще викаме ,ще вдигаме шум! Докато тя ще се изравни най-много с нас!!!!!!! Кой тогава има късмет и за каква демагогия става дума –невиждана, чудовищна !!!!! Изтръпнах за миг от себе си!!!!    И това няма да го забравя! Както и че не успях да й помогна. Защото не бях достатъчно упорит. Упорит като момичето – с много усилия, вместо болка на лицето - да покаже усмивката!

 

Разстроих се ,сълзите сами потекоха по лицето ми ,от срам ,защото и аз съм казвала
"Защо на мене ,Господи "...или поне съм го помисляла . Какво сърце има
това момиче ! Дали са й помогнали ,дали тази усмивка е накарала някой да
подаде ръка ...Или Държавните институции.
Размислиха ме твоите разсъждения . Поздрави !

И аз познавах и обичах един човек, който преди тринадесет години изрече думите: "Щом Господ е решил от нас да вземе, правилно е решил мен да вземе. Аз съм най-голямият. Дете без баща е едни път сирак, а без майка - два пъти. Ти ще продължиш и ще поемеш и моя дълг!"
Докоснатите от болката и страданието хора сякаш са видели всичко и прозряли истините за живота. Ние сме слепци...

Отивам да прочета и другите.

Толкова малко ценим нещата около нас, толкова малко вече ценим усмивката и добрата дума,и изведнъж идва някой, който е в много тежко положение и се опитва да ни отвори очите......жалко е.....та, животът ни е миг, а ние го опошляваме, затрупваме с ненужности и забравяме да се радваме на мига просто защото сме живи........
Хубав постинг си написал, много въпроси поражда......